НЕ СИ ОТИВАЙ, ДОН КИХОТ...

Не си отивай, Дон Кихот!
Моля те, не си отивай,
че в този окуцял от сивота живот
ни липсва Красота,
макар горчива...
Във този свят - разпънат страшно
между мелници и
вятърни крила –
ни трябва Истината прашна,
макар и в броня от ръжда...
Не си отивай, рицарю печален!
Моля те, не си отивай,
че в света първичен и реален
ни трябва Свобода,
макар трънлива...
Пробий със копие кората
на нощите, от самота втвърдени!
И като кал ще изтече
Вината
от вените на болното ни време...

ТЪРСЕНЕ

През снеговете тежки
на стотица зими,
през цъфтежа
на пролети сто
ще пребродя
и все ще те викам,
все ще те търся,
неизчезващо зрънце Добро!
Сигурна съм – някъде ще те намеря!
В пожарите на сто лета ще изгоря!
Сто неверия –
като глави на сто стоглави змея –
да те открия – аз ще съсека...
Сто есени
през мъдростта си ще ме водят
в ръждиви листопади,
сред води прокълнати...
В сто и първата,
съществуващо зрънце Добро,
вероятно от теб ще покълна...

ЩАСТИЕ НА ПТИЦА

Тъй както птицата, във полет устремена,
щастлива е във своята бездомност –
аз щастие на птица нося!
Не, не тъгувам за корени!
На птицата принадлежи небето.
И както птицата - със въздуха се любя
и пия от морето синева.
Нощем покривите лунни
свиват от безсънието ми гнездо...
А тъй болезнен е копнежът по звездите
във орисията да се родя безкрила...
Но зная –
птицата ще ме спаси,
щом болката изгуби сила!

НАДЕЖДА

Колко пъти
кръстосваме с тебе мълчания!
Колко пъти
от мене самата си ме спасявала,
моя спътнице,
вечно наказана и обречена
да си моето второ присъствие...
Моя двойнице,
в преброеното време
не грохна ли да ме носиш на гръб;
не се ли огъват нозете ти
под залъка на живота ми –
грапав и твърд?
А може би с теб си приличаме?
Нашите профили остри съвпадат.
И ако се опитаме да се разделим –
ни една от нас няма да е цяла...

ДЪЖД ПРИИЖДА...

Дъжд приижда.
Дъжд ме води.
Дъжд из разсъблечцените думи тича.
Дъжд пада –
тежък като спомен
и като детство лаконичен...
Дъждът е винаги единствен!
И по безумията на кръвта
всеки своя дъжд ще разпознае,
аз себе си във някой
летен дъжд ще изнамеря...
Съхне бялата ми рокля под дъжда –
коленичил облак в чернозема...

НЕ ТРЪГВАЙ, ЛЯТО, ОЩЕ...

Не тръгвай, Лято, още!
Моля те, постой!
Защо усещам вече
предесенните тръпки?
Тежи ми нощният покой –
товар от ласки недовършени.
И се сгромолясват недолюбени звездите
по мокрото лице на тротоара.
Не ме оставяй, Лято, моля те, недей,
мислите си слънчеви неизживяла...
Не ми отнемай чудното присъствие –
бъди зачатието на деня ми,
бъди прашинка от мига на влюбване,
бъди ми съдник и приятел...
Дари ме с огненото острие на залеза
и нека то е моето разпятие!...
Не ме оставяй, Лято,
моля те, не ме оставяй...
А когато безлуние падне над залива –
да поседнем със теб на скалите –
бяла топлина ще ни обвива,
сякаш крилата на ангели
ни спасяват от страшната зима...

ДЕЛНИК

Неизбежни препятствия. Преходна слава.
И дъх на разцъфнали кестени.
Невидима сила. Тъй видими слабости.
И аз – молекула в сърцето на делника.
Но времето ме разпознава безпогрешно
и в грижите, и в обичта – невръстни.
И съхнат ризите на синовете ми,
протегнали ръце към слънцето...

РЪЖДЯСАЛИ КОТВИ...

Ръждясали котви
в сърцето на спомена.
Вкус на море
и дъх на забравеност...
Душата ми –
нащърбена на две –
от нереалност до реалност...
Затлачено от смесици на чувства,
миналото ми се утаява.
С бясна скорост времето препуска,
забравило,
че е подвластно на забрава...
А аз се търся в залива на дните...
Опитвам се навярно да си спомня
как изглеждаха мечтите ти,
живота ми прекосили съдбовно...
Събирам се от светлина, от грях,
от твоите мълчания, от своите думи...
Прощавам си.
И котвите са вече прах.
Струи зора –
като дълго преглъщани думи...

ПРИЯТЕЛИ

След някой дълъг сняг ще се завърна,
от южна синева и морски дъх пропита.
Не ми е трудно да прощавам,
не искам никого да съдя.
До трапезата ви бяла ще приседна –
до сълзата ви,
до виното и хляба.
Ще тъмнее от сърцето като бездна
изстраданата дума на предателя.
Удавено мълчание във чашите ще глъхне.
Ще ме познаете в сезоните и
във вкуса на тишината...
Но аз ще трябва да побързам –
след някой тъжен сняг,
предсказал лятото...

НЕСТИНАРИ

Земята ни е плачеща жарава,
а ние сме родени нестинари.
Затуй душите ни,
покръстени от огън,
се вдигат пак, щом рана ги попари!
Затуй вековните несрети
горчат и днес във хляба ни измъчен.
Преситени от глад и от обети –
все спастрили сме силици
и мъкнем кръста си...
И все по нестинарски оживяваме
със всеки цвят,
разпукал зимната черупка.
Но тегли ни безбожната ни вяра
пак в тебе,
земьо,
пареща от гробове и люлки!

ДОКОСНИ МЕ, ЛЮБОВ...

Докосни ме, Любов, докосни ме,
даже със сянка от крилата си прашни,
дори с повей, звънтящ като име,
изписано в скрита тетрадка.

Докосни ме, че вече надеждата
си напука петите от скитане,
че изкипяха очите на вярата,
тъй дълго за теб да се взират.

До корен себе си преброждам –
отричам се, откривам се във твойто име.
За какво ми е иначе този живот,
ако просто така го подминеш...

ПРИИЖДАЙ...

Прииждай в мислите ми като вятър,
като ненаписан стих, като вода игрива,
като лодка, разперила крила за дълъг път,
като мечта, в която светлинни реки се извиват...
Прииждай,
грабвай ме с дъха на горско лято,
разтърсвай ме
със гръмотевичния пулс на юлска буря,
после ме събирай със дъждовни длани –
от пясък и от пламъци,
от шепот и безумие...
Обичай ме с неистовото постоянство
на реката, влюбено в брега притихнала!...
И нека обичта ти е пиянство!

Само като спомен –
заклевам те –
не идвай!...

ТАЗИ ВЕЧЕР МЪЛЧАХА КАМБАНИТЕ...

Тази вечер мълчаха камбаните.
И реката си тръгна замислена.
Сякаш някой душите ни праведни
без пощада захвърли на дъното.

Сякаш някой изряза от тях
любовта, оцелявала в рискове –
жертвен подарък за мръсния свят,
от сажди и от суета гримиран.

Но реших: ще се превърна във камбана!
Въздуха закоравял със звън ще натроша!
И ако теб, любов, наистина те няма –
от порив и от лудост ще те сътворя...

В ЕДНА ИЗМИСЛЕНА...

В една измислена от желания стая,
в един измислен от чакане ден –
ще се върнем: ти – почти уморен;
аз – прекосила през всички забрави!

Всяка болка ще блесне пречистена
в един отчаян от лутане път.
И на заблудите острият зъб
ще се счури във простите истини.

В една оцеляла от спомен надежда
ще възкръсне мечтата – бездомната.
Ще я стоплим с най-нежния огън –
от платените скъпо съмнения...

НАСТРОЕНИЕ

В зелената безбрежност от вълнения
ще стихне умореното море.
С пясъчни стъпки ще броди по кея
моето непораснало Днес.

Горчиво от сол, ще полепне по устните
едно смутено от тръпка желание.
Ще поникнат от мрака ръцете ти смугли
върху моето вятърно рамо.

С окото си – седефена черупка –
ще мига фарът над пространствата.
А там, където се целуваме,
след нас ще дойдат – да отпият блясък...

ПОЖЕЛА МЕ...

Пожела ме –
като морска дълбина,
заключила дъха на синевата.
Поиска ме –
като прииждаща вода,
осмислила безсънието
в нощите ти кратки.
Извика ме –
от нищото, от тишината,
от нежността,
във въздуха покълнала.
Създаде ме –
от порив и от самота...

И аз сега не мога да си тръгна.

ОБИЧ

Тъй дълго те носих у себе си,
че от товара ти чак се задъхвах.
Горящи стърнища,
разлюбени есени
изписваха с въглени моето име...
Тъй дълго те носих у мене,
че от твойто трептящо сияние
оживяваха мъртвите извори,
населили сърцето ми обрано...
И когато отчаяно падах
в несвяст от миражи отровени –
вероятно за теб съм се молела,
щом още съществувам,
ОБИЧ...

БЕЗУМСТВА, НАДПРЕВАРИ...

Безумства,
надпревари,
бесни скорости...
Бронирани мълчания –
без рицарски доспехи.
И залъкът, и виното засищат,
но, господи, не са утеха!...
Изкуствен интелект – живот назаем.
Небе, изгризано от електронни челюсти.
Прозвънват ласките метално
и чувствата отглеждаме във епруветки.
Съмнения лазят в душите ни стръвно,
светът в телата ни е нежен хищник.
И може някога да се събудим,
забравили кои сме...

- - -

На спомените в прашния олтар
събирам шепа незарасли ласки.
А отвън животът –
езичник презрян –
сваля парцаливата си шапка...
И в притвора присяда на колене –
некръстен,
неразбран,
неоценен –
див гълъб във дъждовно време,
попаднал на комините във плен...
Разтваря мъжките си длани.
И по мъжки – съдбовно раним –
сбира сетен дъх
да оживее в мен – жената –
изваяна от лято и от дим...

- - -

В една далечност –
без следи от корени –
събрала гари и чакални,
пълни с клюкарстващи спомени,
се опитвам да оцелявам...
С някаква тъжна ирония,
с едно непохватно упорство
изтеглям неравната нишка
на живота си...
Между камъни обли
и тела на влечуги
внимавам да не настъпя
мига на безвъзвратното...
Пред очите ми гаснат
сред залез коловозите...
Няма следи...
Да не говорим за корени...
А някъде там лъкатуши
светлинката на моето оцеляване...

ИЗПОВЕД

Не сторих от живота си гнездо.
Илюзиите за дом се разлетяха.
Сърцето ми прогизна от дъжда на спомена –
като пролуките на ослепена стряха...
Обичта ми е разперено крило –
в нея дните ми полека помъдряват.
Христос и Богородица
ме гледат от иконата –
с очите на децата ми...

СПОМЕН

Градът.
Реката и върбите.
Мостчето със ревматични стави.
И поривът, измръзнал през годините,
още под клепачите ми пари...

Домът.
И онемелите надежди.
Прегризаната пъпна връв със корена.
И лятото, спасено във кръвта на кестена,
със подранилата ми есен спори...

Сърцето.
Любовта ранена.
Завръщане, куцукащо в тревите.
И една предесенно тревожна песен,
в която някой пак ще ме обича…

- - -

Самотата е участ ранима.
Самотата е изстрадано призвание.
Диша в нея вината трънлива
на посипани с жар разстояния...
Самотата е право на силните!
Само там любовта е простена!
Самота, приеми ме,
мен - непростимата...
С късче душа пиша своето име –
в нозете ти...

ДНЕС

Бяла,
по-бяла от сън тишина.
Реката е лодка,
издълбана от рибена люспа.
Небето обтяга горчиви платна.
Днес за Никъде Някой отплува...
Стана празно от хора.
Светът отесня...
От предчувствия сиви вали...
Но утре болката ще дойде рано –
да ме спаси!...

СЪСТОЯНИЕ

Единствено морето ще ме разбере.
В празни раковини ще изхвърли
белязаните от ненужност мисли.
А после - със изтръгнатите гласове
на рибите – ще вика:
недосегаемо,
безбожно
и безмилостно...
До болката си само мене ще допусне –
сълзи от пяна в миглите ми ще стопява...
Просто ние с морето сме равни –
страховити стихии,
по детски ранявани...

Хайде, душа...

Хайде, душа, изправи се!
Да тръгваме!
Не стой така –
със лице,о земята забито.
Оцеляхме след толкова удари –
виж, кръвта на лятото
още струи над полето...
И още във дланите летни напира
животецът плах на светулките,
грейнал в зелено...
В неопитна ласка светът се побира.
И точно затова е вечен!...
Хайде, душа, изправи се!
Да тръгваме!
Не, не моли за пощада!
Снощи окапаха всички звезди.
И затрупаха раните...
Хайде, душа, да вървим!
Ей така – през снега – без пътека...
И ако от белота ни заболи –
значи има защо да живеем...