СЪСТОЯНИЕ

Единствено морето ще ме разбере.
В празни раковини ще изхвърли
белязаните от ненужност мисли.
А после - със изтръгнатите гласове
на рибите – ще вика:
недосегаемо,
безбожно
и безмилостно...
До болката си само мене ще допусне –
сълзи от пяна в миглите ми ще стопява...
Просто ние с морето сме равни –
страховити стихии,
по детски ранявани...

Хайде, душа...

Хайде, душа, изправи се!
Да тръгваме!
Не стой така –
със лице,о земята забито.
Оцеляхме след толкова удари –
виж, кръвта на лятото
още струи над полето...
И още във дланите летни напира
животецът плах на светулките,
грейнал в зелено...
В неопитна ласка светът се побира.
И точно затова е вечен!...
Хайде, душа, изправи се!
Да тръгваме!
Не, не моли за пощада!
Снощи окапаха всички звезди.
И затрупаха раните...
Хайде, душа, да вървим!
Ей така – през снега – без пътека...
И ако от белота ни заболи –
значи има защо да живеем...