Не тръгвай, Лято, още!
Моля те, постой!
Защо усещам вече
предесенните тръпки?
Тежи ми нощният покой –
товар от ласки недовършени.
И се сгромолясват недолюбени звездите
по мокрото лице на тротоара.
Не ме оставяй, Лято, моля те, недей,
мислите си слънчеви неизживяла...
Не ми отнемай чудното присъствие –
бъди зачатието на деня ми,
бъди прашинка от мига на влюбване,
бъди ми съдник и приятел...
Дари ме с огненото острие на залеза
и нека то е моето разпятие!...
Не ме оставяй, Лято,
моля те, не ме оставяй...
А когато безлуние падне над залива –
да поседнем със теб на скалите –
бяла топлина ще ни обвива,
сякаш крилата на ангели
ни спасяват от страшната зима...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар