ОБИЧ

Тъй дълго те носих у себе си,
че от товара ти чак се задъхвах.
Горящи стърнища,
разлюбени есени
изписваха с въглени моето име...
Тъй дълго те носих у мене,
че от твойто трептящо сияние
оживяваха мъртвите извори,
населили сърцето ми обрано...
И когато отчаяно падах
в несвяст от миражи отровени –
вероятно за теб съм се молела,
щом още съществувам,
ОБИЧ...